Роден съм през есента на следвоенната 1946 г. в град Неврокоп, днес Гоце Делчев. По волята на съдбата не съм живял дълго в този забележителен град. Професията на баща ми е била да борави с различни видове оръжия и боеприпаси, което не е безопасно занимание. На едно полково учение граната прекършва неговата, а заедно с това и моята житейска съдба. Семейството ни е принудено да се върне в родното село на баща ми, Зелениград, трънско. Там, базирани върху фамилните имоти, с помощта на братята и сестрите на родителите ми, организираме живота си по нов и единствено възможния при създалата се ситуация начин.
Днес чувам, че някои известни личности споделят с болка как са били принудени от живота да започнат работа на 15-16 годишна възраст. На тази възраст да започнеш работа е наистина ужасно, но само за сравнение ще посоча, че на 14 години, запис вайки се в гимназията, аз вече имах сериозен трудов стаж.
Аз и майка ми оряхме нивите, копаехме и жънехме, вършеехме и гледахме животните. Пак ние двамата, а с времето аз сам, отивахме в планината за сечене и докарване на дърва за огрев през лютата трънска зима, поддържахме къщата и стопанските сгради. Ние двамата, какво ли не вършехме, защото за военноинвалидите нямаше кой да се погрижи. Държавата беше определила една мизерна пенсия, която стигаше само за хляб и сол. Майка ми не се предаде, а аз бях до нея като стожер, от година на година все по-як и по-як.
Баща ми беше мозъка на семейството и неговият дух. Умееше да планира всичко, да ръководи умно и да създава огромно настроение в къщи и в махалата. При него идваха роднини и приятели за съвети и душевна подкрепа. Завиждал съм на духа му и на умението му да контактува с хората...