През септември 1969 година получих първата си офицерска длъжност, командир на взвод в едно армейско поделение в Пловдив. Взводът ми се състоеше от един сержант, трима младши сержанти и 36 войника, млади мъже почти на моята възраст. Разликата помежду ни беше само в това, че аз бях специално подготвен и трениран, или ако ползваме днешни понятия следва да кажем, че бях истински професинален войник. Обучавах войниците по строева подготовка, физическа подготовка, огнева, тактика, техническа и кормуване. Наравно с тях изпълнявах упражненията по гимнастика на висилка, успоредка, халки и други гимнастически уреди. Бягах на дълги разстояния и стрелях със всички налични оръжия. Кормувах и изпълнявах нормативи. От една страна така прилагах на практика военно-педагогическия принцип „прави каквото правя аз”, но от друга страна ми беше приятно защото ми се даваше възможност да демонстрирам високата си професионална класа, придобита в Академията.
Да си лейтенант е много приятно. На теб още не гледат като на изграден офицер, радват ти се и ти прощават грешките. В същото време ти се учиш на тънкостите на професията и на изкуството да упражняваш власт, превръщайки се в лидер на един въоръжен колектив. Започваш да поемаш отговорности, за които връстниците ти още не са готови и това те окриля и ти вдъхва самочувствие.
С годините тези отговорности нарастват и ти неусетно поемаш цялата тежест на военната служба като нещо естествено и като неразделна част от живота си. След три години, прекарани в Пловдив и с получено звание старши лейтенант, ме преместиха в София, в Девета танкова бригада. Пет години служих в това желязно поделение. В Българската армия нямаше по-тежка служба от тази в софийската танкова бригада. Тук се работеше денонощно, напрегнато и под строг контрол от висшестоящите щабове. Явно една бойна танкова бригада в столицата е смущавала някого. Всяка грешка се наказваше сурово. Ученията бяха продължителни. Полигонът край Сливница беше нашият втори дом...