Казват, че семейството е основната клетка на обществото и аз съм напълно съгласен. Житейският ми опит потвърждава правотата на това твърдение. Още в детството си получих първите доказателства за верността му.
Ако семейството на баща ми не беше здраво, ако не беше построено върху християнските ценносте, ако се беше пропукало само за миг, нито той, нито аз щяхме да оцелеем. Днес нямаше да съм това, което съм. Щях да споделя съдбата на хилядите, хиляди деца, отраснали по чужди къщи или домове, деца с разбити съдби и помрачено щастие. Майка ми и баща ми, макар и да са изпитвали огромни материални затруднения, поддържаха огъня в семейното огнище, създаваха усещане за стабилност и сигурност. Аз възприемах нашия дом наистина като моя крепост, като надеждно убежище в трудни моменти. Каквото и да ми се случеше по света, щом се върнех в бащината къща силите ми се възвръщаха, настроението ми се повдигаше и се зареждах с нова енергия за живот и за борба. В къщи можех да споделя всичко. С баща ми обсъждахме спокойно и трезво абсолютно всичко, даже и най-сложни и съкровени неща. Семейството, изградено от майка и татко, беше истинска опора за мен
От много ранна възраст съм си задавал въпроса дали и аз ще съумея да изградя такова семейство. Исках да го имам. Можех да живея в материален недоимък, но без дом с топлина и атмосфера нямаше да мога. Усещах инстинктивно, че бъдещият ми живот ще е в силна зависимост от качеството на създаденото от мен семейство, от уюта в моя бъдещ дом. Не само професионалното ми реализиране, но и чисто човешкото ми щастие преминаваха през стремежа за създаване на истинско и здраво семейство. Бях готов да пожертвам част от личните си професионални планове в името на това...