След завършване на гимназията за мен нямаше никакво съмнение, че ще продължа да се уча. Вече бях голям, опитен и със самочувствие. Майка ми и баща ми очакваха същото. Само се интересуваха от това на къде ще се насоча. Опитваха се да ми подсказват разни неща, но не ми се налагаха.
Аз бях раздвоен, а може би и разтроен. Имах сили и знания за няколко области. Бях много силен по математика, физика, химия, биология, история, география и философия. Комбинирайки тези науки можех да кандидатствам математика, физика, медицина, педагогика, икономика и инженерство. В същото време имах и претенции, колкото и странно да звучи, към университета, в който евентуално бих се записал.
Учеше ми се в Сорбоната или в краен случай в Софийския университет.
В Сорбоната беше невъзможно по ред причини и това отчитах. Минавало ми е през ум да емигрирам, но при мисълта, че ще оставя за винаги баща си и майка си, отхвърлях подобен вариант.
В Софийския университет ми се учеше история, философия или педагогика. Нямаше как да го направя преди да съм отслужил войник. В този университет можех да се запиша веднага само по две специалности, физика и математика производствен профил, което ще рече нещо като компютърни технологии, но по онова време имаше не компютри, а ЕИМ /електронно изчислителни машини/. Това не ми се учеше.
Преди казармата можех да запиша и някакво инженерство, но не ме влечеше. С лекота щях да издържа приемните изпити, но не исках да съм инженер.
Медицината мразех и не съм я обсъждал. За икономика и през ум не ми е минавало защото по онова време се смяташе за женска професия, а и преди казармата не се допускаше кандидатстване.
Тогава се вгледах във военните училища. Офицерската професия, както аз си я представях и както бях чувал от баща си, е комбинация от хуманитарни и математически знания. Офицерът твори история, обучава и ръководи хора, занимава се с техника и топография, участва в политиката. По моя преценка това беше професия само за мен. Имах нужните знания, бях физически силен, кален в трудности и освен това щях да продължа бащиния път. Не беше без значение и това, че не се губеха две години в казармата, което за човек в моето положение беше изключително важно...